+359 889 912 376
·
office@cholakova-partners.com
·
Пон. - Пет. 09:00-18:00
Изпратете Запитване

ВКС преосмисли критериите за разграничаване на нищожност от унищожаемост

ъстав на Върховния касационен съд (ВКС) постанови решение, в което преосмисля критериите за това кога един договор е нищожен и кога унищожаем поради липса на воля при сключването му. В решение по чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) той дава ново виждане за съотношението между основанията по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 и чл. 31, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), когато се твърди, че договорът е бил сключен от човек, който поради слабоумие е в трайна неспособност да разбира или да ръководи правните си действия, които изискват умствена пълноценност и точно в такова състояние е сключил сделката (пълния му текст виж тук).

Съставът, председателстван лично от шефката на Гражданската колегия Светла Димитрова, и с членове Геника Михайлова (докладчик) и Даниела Стоянова установява противоречия в практиката по въпроса на самия върховен съд. Той обаче не предлага образуването на тълкувателно дело, тъй като има колизия от една страна между решения по чл. 290 ГПК и от друга с решение по чл. 218а от стария ГПК. След постановяването на решението на Димитрова, Михайлова и Стоянова обаче вече ще е налице противоречие между решения по чл. 290 ГПК и това ще даде възможност на Гражданската колегия да излезе със задължително тълкуване.

Повод ВКС да преосмисли виждането си кога една сделка, сключена при отсъствие на воля, е нищожна и кога унищожаема е делото на мъж от Бургас. Той от раждането си страда от умствена изостаналост. Заедно с брат си и сестра си наследява апартамент в града. През 2005 г. обаче подписва пред нотариус пълномощно на сестра си, с което се съгласява неговата част от имота да бъде ипотекирана в полза на едноличен търговец.

През 2016 г. мъжът се обръща към районния съд в Бургас с иск за унищожаване на упълномощителната сделка и за прогласяване на недействителността на договора за ипотека. И първата инстанция, и окръжният съд в града квалифицират иска му по чл. 31 ЗЗД, тъй като приемат, че в случая става дума за унищожаема, а не за нищожна сделка и тъй като тя може да се атакува в тригодишен срок, а при завеждането на делото са минали вече 11 години, отхвърлят иска.

В случая и двете инстанции следват преобладаващата практика на ВКС, според която, за да се квалифицират сделките, сключени при липса на воля, като унищожаеми или нищожни, критерият е дали става въпрос за съзнавано, или несъзнавано отсъствие на воля. Върховните съдии Димитрова, Михайлова и Стоянова обаче не са съгласни с него.

„Съзнавано“ и „несъзнавано“  

„Приема се, че „разликата между нищожността на сделката поради липса на съгласие и унищожаемостта поради неразбиране на значението на действията е в субективния момент – в първия случай липсата на воля е съзнавана (мислена уговорка, шега или насилие, когато е налице пълна липса на валидно съгласие за сключването на договора), а във втория – неосъзната. Този разграничителен критерий е базиран на правната теория, но търпи критика“, заявяват те.

И открояват три проблема. Първият е, че правото не дефинира понятията съзнавано и несъзнавано отсъствие на воля.

„Второ, те не могат да се свържат към никой от елементите, които характеризират волеизявлението, а липсата на поне единия от тези елементи е във фактическия състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД – „ … не е могло да разбира …“ (интелектуалния) „ … или да ръководи действията си.“ (волевия)“, посочват върховните съдии.

Най-същественият проблем обаче е, че използването на този критерий води до несправедливи резултати. „Той поставя във втората група случаи (на „несъзнавано отсъствие на воля“) дееспособното лице, което към сключването на договора не е било в състояние да разбира и/или да ръководи действията си, а състоянието му е трайно (причината е в душевна болест или старческо слабоумие). При т.нар. „съзнателна липса на воля“ дееспособното лице, а и неговите наследници по закон, разполагат с неограничена във времето възможност да предявят иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД. За разлика от дееспособното, но слабоумно лице, за което неспособността да разбира или да ръководи действията е трайна и характерна“, обяснява ВКС.

И изтъква, че резултатът е, че човек, който трайно не може да разбира действията си, на практика има само 3 години от сключването на договора, за да поиска той да бъде развален, защото критерият „съзнавано“/„несъзнавано отсъствие на воля“ води до квалифициране на иска му по чл. 31, ал. 1 ЗЗД.

„Едва ли законодателят разчита, че в този период лицето, което макар и дееспособно, е в трайна невъзможност да разбира или ръководи действията си, ще изпадне в състояние на т.нар. „светъл момент“. При някои душевни заболявания „светлите моменти“ са изключени (напр. олигофрения, дебилност), а при другите са внезапни и краткотрайни (напр. при старческото слабоумие). Едва ли законодателят разчита и на това, че в 3-годишния срок на погасителната давност заинтересувано лице или прокурор ще иницира и проведе успешно производство за поставяне под запрещение, за да е възможно искът по чл. 31, ал. 1 ЗЗД да бъде предявен от настойника или със съдействието на попечителя. Действието на решението за поставяне под запрещение е конститутивно, не установява от кога е могло лицето да се постави под запрещение, а успешното провеждане на иска по чл. 5 ЗЛС е без значение за сключените договори преди влизането му в сила (ППлВС № 5/ 13.02.1980 г.). Още по-малко може да се приеме законодателят да е разчитал, че в тези случаи ответникът по иска ще съобрази неравностойното положение на съконтрахента си, ще го пожали и по морално-етични съображения ще спести възражението за погасителна давност или че всеки подобен случай може да се разреши на плоскостта на злоупотребата с право“, пише ВКС.

И констатира, че използването на критерия „съзнавано“ и „несъзнавано отсъствие на воля“ поставя сред адресатите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД значителна група дееспособни, за които съдебната защита чрез иск за унищожаване на договора по този текст от закона е обективно невъзможна или доста усложнена, доколкото изисква първо да бъдат поставени под запрещение.

„Тези лица, макар и дееспособни (по действащото ни право дееспособността се придобива по формален критерий – навършването на 18-годишна възраст) поради своите душевни заболявания са в неравностойно положение. Следователно провеждането на критерия „несъзнавана липса на воля“ води до нетърпимия правен резултат погасителната давност да (из)тече по отношение на физически лица, които са в невъзможност или са съществено затруднени да защитят правата си, засегнати от „унищожаемия“ договор, а да не тече за случаите на т.нар. „съзнавана липса на воля“, в която подадат все дееспособни лица, за които исковата защита не е изключена или затруднена“, заявяват Димитрова, Михайлова и Стоянова.

„Трайно“ и „кратковременно“

Затова те извеждат друг критерий, тълкувайки чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Според тях във формулировката на разпоредбата: „Унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си“, чрез израза „при сключването му“ законодателят е показал какъв да е той.  „Той не акцентира върху релевантния момент за преценката дали договорът е при основание за недействителност. За всички този момент е един и същ – фактическият състав на основанието за недействителност следва да е осъществен към сключването на договора/към извършването на едностранната сделка. Следователно друг е замисълът на законодателя“, пишат Димитрова, Михайлова и Стоянова.

И обясняват следното: „Разграничителният критерий между основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД той обвързва с елементите, характеризиращи волеизявлението (интелектуален и волеви) и го свързва с това, дали тяхното отсъствие е временно, преходно (дееспособното лице само към/„при сключването“ на договора е неспособно да разбере и/или ръководи действията си) или е трайно, характерно (при дееспособните лица, страдащи от душевно заболяване или старческо слабоумие)“.

Така първата група случаи попадат в обхвата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, без значение каква е причината за временното и преходно състояние на неспособност. Тя може да е обективна – патологичен афект, сомнамбулизъм, хипноза, шок в следствие на травма, треска, нервна криза, а може и да е субективна – пиянство, консумация на наркотици или други упойващи вещества. Това обаче е без значение, тъй като каквато и да е, важното е, че след това ще настъпи възстановяване на способността за разбиране и ръководене на действията. Така трите години от сделката, с които човек разполага, за да иска прогласяването ѝ за недействителна, са достатъчни, за да излезе от временното състояние, което е изключило интелектуалния или волевия елемент при сключването ѝ.

„В приложното поле на основанието за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД попадат всички останали случаи, в които лицето е дееспособно, но поради душевна болест или старческо слабоумие е в трайна неспособност за разбиране или ръководене на действията (душевна болест или старческо слабоумие)“, обясняват върховните съдии. И припомнят, че правото на този иск не се погасява по давност.

В решението се обръща специално внимание на втората алинея на чл. 31 ЗЗД, която предвижда, че „унищожението на такъв договор (при чието сключване дееспособно лице не е могло да разбира или да ръководи действията си- бел. ред.) не може да се иска след смъртта на лицето, освен ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор“. Т.е. има две алтернативни предпоставки, за да се упражни правото на иск от наследниците. Според Димитрова, Михайлова и Стоянова обаче изискванията на ал. 2 не са основание да се извлече друг критерий, освен този дали състоянието на неразбиране е трайно или временно. „Чл. 31, ал. 2 ЗЗД не придава допълнителни предпоставки към основанието за унищожаемост по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, нито обяснява фактическия му състав. В чл. 31, ал. 1 ЗЗД са всички юридически факти, които пораждат правото. Чл. 31, ал. 2 ЗЗД урежда допълнителните, алтернативни предпоставки то да премине към наследниците, когато наследодателят не го е упражнил приживе. Законодателят поставя по правило правото по чл. 31, ал. 1 ЗЗД в личната преценка на неговия носителя, а по изключение – на наследниците с цел да избегне злоупотреби, когато се упражнява от тях“, обясняват те в решението си.

И заключават: „Унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е преходна, кратковременна. Нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (душевна болест или старческо слабоумие). Тези основания за недействителност се прилагат и за едностранните сделки (чл. 44 ЗЗД). Правото на иск по чл. 31, ал. 1 ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. Тя започва да тече от деня на сключване на договора, респ. на извършване на едностранната сделка (чл. 32, ал. 2 ЗЗД). Правото на иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД не се погасява по давност“.

ВКС отменя решението на Окръжния съд в Бургас и прогласява за нищожно пълномощното, с което умствено изостаналият брат е дал право на сестра си да ипотекира жилището, а от там и ипотеката по отношение на неговия дял от имота не поражда действие.

 

Източник: https://lex.bg/

Прочетете още